Странно

Случи ми се нещо странно, след като изпратихме баба Маги в петък :(

Бяхме в Бакърени гробища. Вървяхме по алеята от 61 парцел до централния вход. Тъгувах си и с периферното зрение разглеждах дърветата, за да се разсейвам - джанки, орехи, ябълки, вишни... Минахме покрай един гроб с вишна и бор. Беше доста обрасло и занемарено. Плочите бяха обърнати навътре с гръб към пътеката - не се виждаха нито имена, нито снимки. Сякаш някой ме насочи натам или ме извика без глас. Нещо ме накара да спра и да надникна чий е този гроб. Приближих се, отместих клоните, надвиснали над плочата, и разчетох само фамилията - Янев. Помислих си - ех, адаш по фамилия... От любопитство отместих и другите клони, погледнах снимката и онемях!!! Прочетох цялото име - Богомил Янев - замръзнах на място! Това е дядо ми, бащата на баща ми, и двамата вече покойници (баща ми си отиде внезапно през 2018 г.) :(  Там би трябвало да е погребана и другата ми баба - Стефка. Изобщо нямах представа в кой парцел, на кой ред и къде се намира гробът... Церемонията на дядо Богомил беше зад стъкло, а на Стефка - кремация без близки и роднини... Как попаднах точно на това място от близо 700 дка?! Още не мога да повярвам.

Нямало нищо случайно. Или пък шестото чувство и телепатията проработиха. Не знам...

Баба Маги - втората ми майка

В сряда, на 17.07.2019 г., си отиде баба ми, майката на майка ми... Беше като моя втора майка, тя ме е гледала като дете, а после живяхме повече от 20 години заедно - като роднини и съквартиранти :'(

Никой не ни даде обяснение какво точно е станало. Но за възрастните хора никой не дава грижа и не ти обяснява. Преди две години оцеля и се възстанови след тежка тричасова операция на червата заради спукана херния. Може би за да успее да дойде на сватбата ни и да се порадва... След това имаше падане, но без счупвания. Ходеше си, вярно, с два бастуна, но си ходеше сама. И ето че преди месец падна на един праг и счупи тазобедрената кост. Решихме, че ще бъде мъчително да я гипсират и да лежи половин година...

В деня на инцидента майка ми викнала Спешна помощ, те се пробвали да се свържат с няколко болници, но никой не вдигал телефоните, само частната ортопедична болница Витоша отговорили и я закарали там. Срещу 2300 лв. и дарена кръв я оперираха успешно и сложиха пирон. Това звучеше по-добре от гипса, махнаха шевовете на 15 юли и очаквахме скоро да може да започне рехабилитация и раздвижване...

В дом „Дълголетие“, където живееше от няколко години, имат болнично (в кавички), където я приеха, вместо на 7 етаж, където имаше стая, защото не можеше да се обслужва сама. Уж там има персонал, който се грижи (пак в кавички) за болните. Трябваше да ѝ дават храна, вода и лекарства. Но забелязахме, че само оставят таблите с храната на шкафа и никой не се занимава с лежащо болните. Тя не можеше нито да става, нито да сяда! Лекарството го пъхаха в устата, да го смуче, без да ѝ дават вода, за да не сменят памперси толкова често... После се оказа, че на смяна са само 2-3 жени от персонала за 40 болни и не смогват с всичко, а и не им се занимава. Разбира се, имаше и свестни, но повечето бяха мърлячки и много прости жени, без извинение и без предразсъдъци. Кой друг да отиде да работи там толкова тежко нещо за толкова малко пари?! Да не говорим, че в стаята ѝ имаше луда жена, около 60-годишна, която непрекъснато повтаряше как трябвало да пукне, че на никого не е нужна, че е изкуфяла чума и какви ли не други глупости. Болките, празните приказки и обиди допълнително утежняваха ситуацията :(

Майка ми ходеше всеки ден да я храни, поне едно нормално хранене да има за деня. И да пие вода, защото беше слаба след операцията и антибиотиците. Аз ходех през уикендите. Болеше я много. Целият опериран крак беше лилав, питахме доктора, било нормално уж...
Един от дните имаше треска, вероятно от обезводняване. И викаше. Когато я питах какво я боли, каза: „От главата до петите, боли ме до кръв“ :(

На нас ни се струваше, че се подобрява, имаше добри и лоши моменти, говореше, не беше съвсем адекватна, вероятно от упойката, защото и при предната операция беше така. Вярвахме и се надявахме, че ще се подобри. Обсъждахме как ще вземем количка и ще я разходим малко из двора на дома... Е, да, ама не...

Три дни след махането на конците започнаха много силни болки, инжекциите течен аналгин спряха да ѝ действат. Не искаше повече да се храни, да пие вода, повръщаше ги, викаше с глас от болките и беше мъчително. Помолихме отново за обезболяващо - имаха само течен аналгин... Другите обезболяващи бяха с рецепта, а докторът идваше 1-2 пъти седмично там. Биха ѝ аналгин, надявахме се да поспи и да продължим с нашата щафета. Но няколко часа след това ни се обадиха, че е починала :'( Не можех да повярвам! Бях в офиса по това време, звънеше ми клиент да му предам материалите, аз слизам и плача, всичко продължава, но не е същото...

Чистенето на стая или къща след починал човек е тежко и мъчително - документи, лични вещи, спомени... Дрехи, обувки. Сълзи... Едва вчера си загубил близък, тъгуваш, имаш буца в гърлото, а на следващия ден няколко жени от персонала нахлуват в стаята и като хиени питат какво ще ги правиш нещата ѝ, започват да преглеждат и да си разпределят помежду си благата. Бяха взели още на същия ден лекарствата за мазане, мокрите кърпички, памперсите, всичко... Нелепо е например как се дърпаха пред нас, спорейки кой да вземе новото бельо, което тя не е ползвала, защото си е кърпила старото... Отвратително!...
Взехме само личните ѝ вещи, стихове, дневници, документи и някакви неща, които са ни спомен и не искаме да ги взимат чужди хора. Не сме суеверни, нека се ползват тези дрехи и обувки от другите възрастни в дома, но защо трябва да става по тоя грозен начин?

Няма да описвам погребението, само ще спомена, че гробарите започнаха да просят пари за работата и да ни предлагат на гроба ѝ различни услуги... Човек тъгува, а те търгуват, няма време, хора умират всеки ден, що пък да се съобразяваме с мъката на близките?!
Сигурно вече навсякъде е така, но през последните години изпратих няколко близки и нямаше такава наглост. После ми се случи нещо странно, което прекъсна за момент отвращението и мъката ми.


Седмица по-късно не спирам да си задавам въпроси... Знам, че Бог знае най-добре, а ние нищо не знаем. Но ЗАЩО? Какво стана? Какво се обърка? Дали преливаната кръв е била подходяща? Дали не объркаха лекарствата и не получи дълбока венозна тромбоза? Дали не я довършиха с тоя течен аналгин след обезводняване и отслабване на организма? Дали ако я бяхме гипсирали, щеше да издържи? Хиляди въпроси се блъскат в главата ми...


Знам, че не бива да се виня и да човъркам, но ми е мъчно и ми се искаше да поживее още малко... Това лято исках да ѝ подаря стихосбирка с автограф на мой приятел, да изберем по-добрите от нейните неща и да ги отпечатаме в книжка... Но тези дни не дойдоха.
Прости ни, бабо, че не успяхме да изпълним една твоя мечта! Дано ни е за урок да не отлагаме важните неща!


Моля се да не падаме, когато остареем. Нито тялом, нито духом.

Сбогом, звездичке!

Объркано

Spotify на чувствата...

Изгубени

Медузите нямат нито мозък, нито очи, но намират пътя си.
А ние, хората, колко сме изгубени и заблудени...

Как да си направим заслон с легло в гората

Откъси от Рилке

(Отказване. То не е болестта
през детството. Забавяне. Предлог
да порастем. А всичко ти шептеше.
Не смесвай онова, което беше
омайващо, с това.)

• • •

Свещена моя самота,
богата, чиста в утринта,
като градина с рози свежи.
О, самота свещена, ти
Дръж здраво златните врати —
отвъд са буйните копнежи.

• • •

Душа… Това ли, дето в нас цвърчи?
Звънче на шут, което моли царя
да го похвали, да го отличи,
а после мре от бедност и мълчи
в тамянен дим, сред здрача на олтаря —
това ли е душата?

Аз виждам сняг от пролетни цветя
в нощта, където скитат световете,
и сякаш нося къс от вечността —
той в мен трепери и крещи с уста,
и иска да политне с ветровете…
Такава е душата!

• • •

О, как душата си да спра така,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена, течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг —
докато в теб бушува глъбината…

• • •

Листата падат, падат, сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.

Между звездите пада и Земята
и самотата ѝ в нощта расте.

И ние също падаме така.
Ръката ти. И всичко, без да страда.

Но знам Един — това, което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръка.

• • •

Обичам аз една липа навън.
Летата, в пръстените занемели,
пак в клонки хиляди са разцъфтели
и пак са будни между ден и сън.

• • •

Така раздипли ти и овладя
живота, който плахо в теб съзрява.
А той, ту краен, ту прозиращ, става
в гърдите ти ту камък, ту звезда.


Райнер Мария Рилке

Понякога

толкова болиш...


Понякога ми се услаждаш,
а друг път ми горчиш.

Баланс.

Архивирам чувства
на забавен каданс.

Внимавай

да не превърнеш хобито си в навик
и навиците си в хоби...